Улица Монтенаполеоне - миланското преживяване

Задължително място за шопахолици (пристрастени към пазаруването), несравнимата улица „Монтенаполеоне“ и нейните разклонения са в сърцето на единствения по рода си участък в света (с площ около 4 декара) за търговия на дребно с най-модни стоки.

Улица Монтенаполеоне - миланското преживяване Sign10

Имах нужда да подновя гардероба си и реших, че най-доброто място за тази цел е Монтенаполеоне. Взех повечко пари, защото знаех, че магазините и дрехите са моята страст и нямаше да се спра преди да съм изкупила всичко.
Отидох до първия магазин за дрехи. Избрах си няколко блузи и една рокля и бързо излязох. По същия начин постъпих със още около 20 магазина и накрая бах претрупана с чанти и пакети. Тъкмо излизах от поредния магазин, решила вече да спирам, когато се блъснах в нещо, или по точно някой. Ядосах се, което повече се дължеше на върколашката ми същност и ядно погледнах виновникът. Беше мъж на около 20 с черна щръкнала коса и най-изумителните сини очи, които някога съм виждала. Стоях загледана няколко минути, докато не забравих, че всъщност бях ядосана. Гнева отново се надигна в мен и сърдито му казах:
-Внимавай къде ходиш. Видя ли какво направи?-с театрален жест показах купчината дрехи на тротоара. Заех се да ги събирам, защото тези очи само ме разконцентрираха.

Брой мнения : 39 Join date : 17.06.2011

-О, много съжалявам, госпожице. Вината е моя. Нека Ви помогна. - казах виновно и започнах да събирам разпилените наоколо дрехи.
-По това, което виждам, съм склонен да твърдя, че сте запалена по шопинга и модата. Или бъркам? - попитах плахо прибирайки и поредната дреха и се изправих. Погледнах погледа на момичето и казах набързо:
-Съжалявам, но имам навика да правя изводи за хората, наблюдавайки ги. - казах и изчервявайки се, се засмях.
-Накъде сте? Мога да Ви помогна... или да наема тир за покупките Ви. - попитах и бързо допълних:
-Ако искате, разбира се. - отново се усмихнах и се загледах в прекрасното лице на момичето, изпитвайки някакво странно чувство, което ме накара да се изчервя още повече.

Беше мил, но нямаше отново да се заблуждавам по тази същност. Знаех, че мъжете са коварни и подли и използват жените като марионетки. Кимнах му безразлично.
Взех половината от чантите, по мое настояване, а останалите останаха при...не му знаех името.
-Как се казваш?-попитах съвсем простичко.
След това зареях поглед напред, защото тези сини очи ме изгаряха. Изпитвах някакво странно чувство, което не можех да си обясня.
Събрах смелост и го погледнах. Беше красив, не, беше направо невероятен, мъжа мечта, и дълго време не откъсвах очи от неговите. Леко прокашляне ме изтръгна от унеса. Наведох смутено глава и забързах крачка.

Брой мнения : 39 Join date : 17.06.2011

-Аз съм Джейкъб... Джейкъб Сторм. А вие? - попитах, настигайки момичето.
-Не съм чак толкова страшен, че да се налага да бягате от мен. - казах аз и се засмях.
Боже, не знаех какво ми ставаше. Имах чувството, че говоря с някой, с който се познавам от години.
-Впрочем, Вие с какво се занимавате? Работите ли? - изстрелях въпросите един след друг и виновно и очаквателно наведох глава, чакайки отговорите.
"Кажи й!", "Мълчи си!" - започнаха да се борят разума и сърцето ми, но игнорирах и двете и продължих да вървя заедно с момичето.

"Джейкъб"-това име ми се струваше познато, но не можех да се сетя откъде. Отново забързах крачка и скоро мъжа свикна с темпото ми. -Аз съм моден дизайнер. Ако знаеш въобще какво е това?
Може би с това го нараних и беше прекалено грубо, но цял живот бях свикнала с мисълта, че мъжете са подли същества.А и тази оя тайна правеше нещата още по-сложни.
Посегнах към покупките, които той държеше и се опитах да ги хвана.
-Мисля да се прибирам. Ще може ли да ми ги дадете?-попитах, защото той ги стискаше силно и нямаше намерение да ги пусне. Когато ме погледна червенина обля лицето ми, незнайно защо, и се ядосах на себе си.
-Благодаря за помощта. Довиждане.
Врътнах се и понечих са пресека улицата. Беше валяло и маше кални локви. Една кола мина и ме опръска с вода и кал и съсипа цялата ми рокля. Извиках ужасено и телефонът ми падна. Бях страшно ядосана и се развиках:
-Какво направи?!?Роклята ми , за Бога!!!!
Не ми пукаше толкова за телефона, колкото за скъпата рокля.

Брой мнения : 39 Join date : 17.06.2011

-Оу, това е кофти. Толкова изящна рокля - съсипана. - казах аз и се приближих до момичето.
Извадих кърпичка и й я подадох:
-Това трябва да Ви свърши работа, госпожице...хм, така и не ми казахте името си. - казах аз и усмихвайки се, й подадох кърпичката.
Наведох се и взех телефона:
-Жалко. Моделът е добър. Дано картата е невредима, защото ще е лошо ако загубиш запазените номера. - казах аз и усмихвайки се, подадох картата на непознатата, но без да исках я настъпих:
-Оу, съжалявам. Много съм недодялан, но такива са си мъжете. - заключих горд от себе си и се засмях.
-Наистина съжалявам. За роклята и за обувките, които съсипах.... Мога ли да се реванширам с нещо? - попитах аз и погледнах часовника си:
-Време за обяд е. - оповестих аз и казах:
-Бихте ли искала да ме придружите за един обяд?

Когато ме настъпи ми идеше да му ударя едни шамар, но любезното му извинение плюс цялото му добро държание ме възпря и неволно се усмихнах. За първи път днес. За първи път от толкова време. Свалих обувките си и ги взех в ръка.
-Сиана. Името ми е Сиана Дийн.Приятно ми е. Май вече официално се запознахме.
Предложението му за обяд ме изненада и преди да се усетя се чух да казвам:
-Да, с удоволствие.
Този мъж ми действаше странно. караше ме да се смея, да гледам на живота по по-оптимистичен начин.
Тръгнахме по мокрите улици. Краката ми подгизнаха и не можех да въпрвя. Седнах на ръба на тротоара и жално рекох:
-Ти върви. Не мога да вървя повече. Краката ми измръзнаха.

Брой мнения : 39 Join date : 17.06.2011

-Тогава ще те нося на гръб, Сиана. Не бих си позволил да пропусна обяда с теб. - казах аз и приклекнах, предлагайки й да я нося.
След миг усетих краката й около кръста си и брадичката, подпряна на рамото ми.
-След миг ще сме пред ресторанта. - казах аз и продължих да вървя по мократа, широка улица.
-Хей, как е там горе? - попитах аз и се засмях. - смехът ми се разнесе из празното пространство, а глуповатото ми изражение озари лицето ми.
Гласчетата отново заговориха и този път не издържах. Сърцето победи и аз заговорих:
-Си, мога да те наричам така, нали? - попитах аз и продължих - Като стигнем в ресторанта искам да ти споделя нещо за себе си. - казах аз и понамалх темпото.
-Може да те ужаси това, което ще чуеш, но съм сигурен и искам да го знаеш. Нищо, че те познавам от хмм, 10 минути. - казах аз и погледнах часовника си.

Джейкъб ме хвана през кръста и ме вдигна. Искаше ми се да изкрещя и да му дам добър урок, но нежния му глас ме сепна:
-Си, мога да те наричам така, нали?
-
Като стигнем в ресторанта искам да ти споделя нещо за себе си.
Не знаех какво иска да ми споделя, но бях любопитна. Всъщност и аз имах тайна, но беше рано да му я споделям. Чувствах го близък, но не достатъчно. Караше ме да изпитвам чувства, които не можех да определя. Бях в пълна неизвестност.
След няколко минути мълчание казах:
-Джейкъб-изрекох името му меко-роклята ми е съсипана. Как искаш да отида така на ресторант?-направих смешна страдалческа физиономия, която разсмя и двама ни.
-Но наистина трябва да се преоблека.Ако искаш можем да минем през нас. Живея съвсем наблизо-разсмях се вътрешно, защото не живеех никак близко.

» Улица Риволи